Начало

Начало

Музеи

Атракции

Събития
Хотели
Механи

Карта

За нас

Начало
 
Българио, за тебе те умряха,
 една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха...

Музеи:

къща-музей на Петко и Любен Каравелови

Любен Стойчев Каравелов (1834  - 1879) е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, поборник за освобождението на България от турско робство. Оглавявал българския революционен централен комитет през 70-те години на XIX в...

подробна биография на Каравелов от Уикипедия

Петко Стойчев Каравелов (1843  - 1903) е български политик, един от водачите на Либералната, а по-късно на Демократическата партия в България. Активен участник в изработването на Търновската Конституция...

подробна биография на Каравелов от Уикипедия

 

Любен Каравелов е роден през 1834 година в Копривщица в заможно бегликчийско семейство.На седемгодишна възраст той постъпва в местното килийно училище,където учи при хаджи Геро Мешек – бащата на Найден Геров. През 1850 година заминава за Пловдив и за да изпълни желанието на своя баща да стане “тежък търговец”, се записва в гръцко училище , където изучава в оригинал гръцките класици, катехизис, аритметика , история на Гърция и Византия. Усилията му да продължава да учи са големи, но интересът му е в друга посока,формираща от този момент единството между гражданска, патриотична и творческа позиция.Напуснал училището, младият Каравелов помага на баща си в търговските работи, учи абаджийство в Одрин, обикаля обширната Турска империя в момент,когато българското общество било напълно пробудено за новстопански и духовен живот.
През 1857 година, със съдействието на Найден Геров, Каравелов заминава за Москва,където има желание да постъпи във Военното училище, но тъй като е надхвърлил изискваната възраст, се записва в Историко – филологическия факултет на Университета като свободен слушател. Той не е от най – прилежните студенти и не успява да получи диплома, но престоят му в Москва е  изпълнен с  богата и разностранна дейност. Каравелов чете много, сътрудничи на руски вестници и списания – “Ден”, “Москва”, “Голос”, “Московски ведомости”,  включва се активно в живота на българската колония. Той е сред участниците в Московската българска дружина, която издава списание “Братски труд”, в което се появяват негови стихове и статии – “Загорец”, “Желание”, “Пастир” и революционната статия “Славяне в немско”. Увлечен от руските философи, белетристи, поети – Белински, Херцен,Чернишевски, Гогол, Каравелов постепенно оформя творческия си натюрел  и неговото име все по-често се появява върху страниците на руски вестници и списания. Излизат първите му повести – “Войвода” /1871 г./, “Неда”, “Сирото семейство”, “Дончо”, “Българи от старо време”. Творческите планове включват и издаване на няколко големи тома с български умотворения, изследвания за бита и фолклора на българите, съставянето на общославянски речник. През 1861 година е издаден сборника “Памятник народного быта болгар”. През 1868 година публикува на руски език книгата “Страници из книгата за страданията на българския народ”, която обединява разкази и повести, публикувани по-рано в руски периодични издания. С нея, както и с цялото си творчество, създадено в Русия, Каравелов се стреми да спечели симпатиите и съчувствието на руското общество за каузата на българите. В “Страници……” могат да се открият основните типове Каравелови прозаични творби – повествования за страданията и съпротивата на угенетените българи, какъвто е например първият му печатан разказ “Войвода”, социални мотиви и описания на бита и нравите.
              Под влияние на руската действителност Каравелов постепенно и многопланово оформя своя мироглед и израства като публицист, писател и учен. През руския период той се проявява като славянофил и просветител, понякога се поддава и на казионните настроения на панславизма, но много често се вълнува и от идеите на революционната партия. Политическото оформяне на Каравелов в Русия е сложно и противоречиво. Опитите той да бъде причислен или към лагера на славянофилите, или към революционната демокрация са несполучливи. Каравелов отива в Русия като оформен патриот. Той общува с всички обществени среди, които могат да подпомогнат българското дело.
              След десетгодишен престои в Русия през февруари 1867 година Каравелов заминава за Белград като кореспондент на славянофилския вестник “Голос”. Той се свързва с революционно настроената младеж, която го приема като “брата бугарина”. Той пише и публикува на сръбски език няколко интересни прозаични творби, свързани с живота в Сърбия – “Крива ли е съдбата”, “Сока”, “Наказал я е бог”. Авторът се насочва към социални и философски проблеми, които според него още не са актуални за българското общество, и затова по-късно не публикува тези творби на български език. През месец май 1867 година създава “Български комитет” с една цел – да организира българските емигрантив Сърбия соглед на предстоящата освободителна война. През месец октомври сръбското правителство го застава да напусне Белград, установявайки се в Нови сад. Връзките с революционната организация Омладина му навличат подозрения за съучастие в убийството на княз Милош Обретенович и Каравелов е хвърленв затвора, където написва мемориалната книга “Из мъртвия дом”.
През сръбско-австрийския период от своето идейно и политическо съзряване Каравелов изучава и асимилира идеите на европейската литература, публицистика и философия. Запознал се е с трудовете на Бокл., Джон Дрепер, Огюст Конт, Дарвин, Токвил, Каравелов е дълбоко обладан от идеите на европейското Просфещение и на либералния 19 век. Под влияние на тези идеи той постепенно избистря своите възгледи. “Съврементото човечество се ръководи в живота си от две идеи – пише той през 1869 година – идеята за “правата на човека” и идеята за “правата на народа“.
През май 1869 година Каравелов е сред българските емигранти в Букурещ. Дошъл, за да редактира вестника на “Старите” – “Отечество”,  той се ориентира към революционно настроените емигранти и се установява окончателно. На 7 ноември 1869 година излиза първия брой на вестника му”Свобода”.Негов най-близък помощник в редакцията и саратник в революционните дела е по-младият ХристоБотев, които благодарение на Каравелов и неговите издания навлиза в журналистиката и революционната борба.
През месец април 1872 година в  неговата квартира в Букурещ е открито учредителното събрание на Българския революционен централен комитет “БРЦК”, на който Каравелов е избран за председател. Комитетските дела го сближават с Васил Левски. Каравелов е теоретикът, а Левски – практикът на революционната борба, която по това време преживява бурен разцвет. 
През месец декември 1872 година, след залавянето на Апостола на свободата високата порта иска ръководителя на организацията – Каравелов, затова той избягва в Белград. Смазан от разгрома на организацията патриотът успява да мобилизира силите си в преименувания орган на БРЦК –вестник “Независимост”.  На свиканото през месец май 1873 година събрание, Каравелов отново е избран за председател. Една година по-късно е образуван Привременен централен български революционен комитет, начело на който е поставен отново Каравелов, но у него вече липсва буйния ентусиазъм. Към края на същата година спира вестник “Независимост”, а с това и активната революционна дейност на автора. Уморен, той се оттегля от досегашните си позиции и започва да издава вестник “Знание”,  издание за нация и литература.
В Румъния Каравелов продължава своето литературно дело. Той публикува на български произведенията, писани в Русия, и създава редица нови творби –повестите “Децата не приличат на родителите си”, “Хаджи Ничо”, “Три картини от българския живот” /”Маминото детенце”, “Извънреден родолюбец” и “Прогресист”/. С историческата трилогия “Отмъщение”, “После отмъщението” и “Тука му е края”, която някои изследователи определяут като роман, и драмата “Хаджи Димитър Ясенов” той навлиза в нови жанрове. Още в Русия Каравелов започва да пише сатирични, бунтовни и елегични стихове – “Хубава си моя горо”. Най-много сили и енергия Каравелов отдава на публицистиката, с която пряко се обръща към читателите и ги зове за борба. Въпреки, че разпространението на изданията му е било забранено в Османската империя, Каравелов сиспечелва неоспорим авторитет като основен говорител на потиснатите си сънародници.
Любен Каравелов е сред творците на Българското възраждане, превърнали словото в синкретично поле за метафорична интерпретация на бита, нрава и народопсихологията на българската традиция. Публицистичното послание, историческия очерк и етнографското описание определят особеното жанрово битие на творбите му. Художественото повествование носи възрожденското пълнокръвие и разкрепостеност на един синкретичен поглед към света на българина. Той буди умиление, патриархална почит и синовна обич, но не скрива и авторовата ирония. Оформя се класическото противоречие междупоколенията. Времето условно е разделено на “старо”  и “ново”, но духа на българската традиция обединява позициите на двете дискутиращи страни. Каравелов проследява спора с времето в неизкушената, по детски вярваща в чудеса и чутовни героични подвизи, душа на българина, разкривайки увлекателно за бита и нрава му, описвайки подробно архитектурата на Копривщенската къща и пъстрата шеваца в облеклото на копривщенката в своята повест “Българи от старо време”. “Маминото детенце” и “Хаджи Ничо” са истински бисери на словото, чиято идейност и поучителност не са повлияли на художествената им сила и красота. “Маминото детенце” е откровено поучителна и художествено и естетически пълноценна творба, класика в нашата литература. Тя е своеобразно доказателство за правотата на Каравелов, който във вестник “Свобода” пише: “Опитайте действителния живот такъв,  какъвто си е! Целта на съврементите наши писатели е да осмеят всичките нечистотии, които ни обкръжават от всяка една страна, и да охрабрят честното, чистото, бедното и убиеното. С една дума, ние трябва да бъдем синове на сегашното време и да се борим със съврементото зло”. Повестта е сплав от художествена красота и покоряваща публицистичност, от завладяващ хуманизъм и ярко изобличение на порока. “Маминото детенце”  е повест за разрушителната сила на моралното разложение. Образите на Нено и Неновица са откровено поразени от моралната болест, те са уродливи и духовно, и чисто физически, носители са на типичното в образа на българския чорбаджия – алчност, ограниченост, пустота, безпомощност пред истинските проблеми на човека и времето. Разбира се,  тези обобщени образи са далеч от българските богаташи –родолюбци, но писателят търси признаците на общата деградация, на общото заболяване, а не единичните, макар и светли примери. Такъв образ изгражда по-късно и Ботев в списваната заедно с Каравелов поредица “Знаеш ли кои сме?”, а по-късно във Вазовите “Чичовци”. Идеята за повестта – че чорбаджийството като класа и състояние е отживяло времето си, че то задушава и убива всичко нормално и човешко, може да се формулира и като класически житейски пример как задоволеността и задоволството от постигнатото спират развитието на личността, деградират, унищожават я. Нагледен пример – силен и като поучение, и като художествен образ, е Николчо.Развратен като човек – разчитатащ само на постигнатото от предците му, търсещ само моментната изгода, той е разрушителят не само на семейството си но и на чуждия живот. В понятието “разврат” Любен Каравелов и съвременниците му включвали разрушаването на вечните патриархални устои на обществото, деградирането на нравствените ценности на личността, изграждането на морала. Затова е  и така страшно падението на Николчо, защото то носи със себе си заразата на духовната чума, подвежда с лекотата и моментното доволство от живота. Своеобразно различие на Николчовия образ е хаджи Ничо. Докато младия човек е празният  цвят на чорбаджийството, консумиращ и несъздаващ нищо, хаджи Ничо поразява наред, държи в ръцете сихората, превръща ги в безропотни и бездуховни изпълнители на волята си. Писателят подчертава: “Хаджи Ничо обича паричките и затова употребява всички средства само и само да ги добие”. Каравелов проследява живота на героя, показва и как се поражда в него лицемерието, измамата, алчността, интригантството, презрението към бедните и учените. Повестта – памфлет е кинематеграфична. В отделни епизоди е показано развитието на образа, художествено и логично е обрисувано това морално падение, което поразява българските богаташи. Изключително язвителни и същевременно естетически красиви са изградените от писателя образи – “вълчето расте”и ще “задуши човека, както души врабчето”, на друго място хаджи Ничо говори за основата на дейността си като “любов към отечеството” и се стреми с тая явна демагогия да маскира откровения грабеж и измама. Поразителна е сцената, когато героя води преговори с руския консул да въоръжи чета с пари, изпратени от Русия и си прави сметка как ще ги използва за лично обогатяване. Хаджи Ничо е вълк – единак, него не го вълнува мисълта за бъдещето на рода, той мисли само за себе си. Писателят подчертава: “запари и за богатство хаджи Ничо е способен да убие рожден брат”. Финалът на повестта е оптимистичен, изпълнен с вяра в силите на младите и прогресивни българи: “В младото българко поколение се появи вече онази животворяща сила, която се нарича напредък, и хиляди хаджиничовци, които още живеят на света и тегнат на земята, трябва да се изгубят и дадат място на новите умове”. Открито публицистичено писателят заявява: “Не плашете се пред затрудненията, прескокнете през барикадите, ако искате да намерите щастие и добро”.
Публицистичните идеи населяват и поетичното творчество на Каравелов. От художествена гледна точка неговите стихове са на нивото на “даскалската поезия”, но в тях има и една на определено ниво естетика, изградени са въздействащи и красиви художествени образи, силно е влиянието на народните песни. Някои от стихотворенията са откровено подражание на фолклора, но в тях се чувства самобитността на твореца, личния му поглед и оценка на света, изяществата на духовното му възприятие:
Не раждай ме, мамо,
бяла, черноока,
не давай ми снага
тънка и висока,
че ме мене, мамо,
турчин да залюби –
тебе ще убие,
мене ще погуби.

Общественото чувство, патриотичния дълг, идеите на просветителя са  изразени ярко и красиво. Дори и в гроба лирическият герой не може да бъде сам, ограден от външни влияния, забравил за света и народа си:

Кога умра, не копай ме
между мъртви люде –
дето няма борба, живот –
тежко ще ми бъде!

Абсурдно звучащото твърдение, че покойникът търси живот след смъртта, е подплатено с мислите и чувствата, с идеите и борбите на възрожденските дейци, подчертава разбирането им, че са призвани да изпълняват огромен дълг към народ и родина и смъртта не би трябвало да е извинение за нарушаванена обета.
Поетът възприема света космически огромен, взаимосвързан с духана личността, а вечността – като нормално състояние на времето, колкото и трудно даму е на човека да признае безсилието си през годините:

Преминават годинките,
старото белее,
а младото расте, цъфти,
за да остарее.
Балканът е пак хубавец –
шума зеленее….

Най-хубавото стихотворение на Каравелов, пято като народна песен повече от век, завладяло душите и сърцата на поколенията българи, е “Хубава си, моя горо”. В него поетът хармонично и органично свързва народнопесенната традиция и личното естетическо възприемане на природата, на света. Лирическият герой изживява сливането си с родината чрез възприятието на гората.Тази българсна гора е символ в народната песен - тя е укривала хайдутите, тя е част от красотата на родината, тя е и просто част от отечеството. Тази гора “мирише на младост”, носи в себе си хубост и спокойствие, но в тази тишина се таи мъка и скръб, таи се безнадежност. За лирическия герой красотата е контрастно чувство на духа му – той е роб, страдалец, и прекрасната природна картина не само не прогонва от съзнанието му картината на страданията, но и ги подчертава в рамки от красота.
              Сред българската природа се развива действието на най-популярното Каравелово произведение “Българи от старо време”. Въпреки историческата дистанция, то е разбираемо и днес, а някои образи и проблеми в нея, за съжаление, са постоянно актуални за народа ни. Творбата  “Българи от старо време”,  публикувана през 1867 година е художествено доказателство за голяма обич към родината и за реалистичен поглед на автора към консерватизма на мисленето, отразен в начина на живот, морала и нравите на българите от “по - стари” времена. Противоречиви чувства изпитва Любен Каравелов, когато далеч от родната Копривщица пише своята повест. Вижда родния край през художествената призма на носталгията, изпълвяща погледа му с умиление и възторг предкрасотата на българскатаприрода и нравствените ценности на опазените традиции. Духовната картина на българското Каравелов вписвав лирическото отстъпление, спонтанно изповядал обичта си към родната земя, към своето мило отечество: “Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако и да си обречен на тежки страдания и неволи. Всичко, що е останало досега в моята осиротяла душа добро и свято – всичко е твое. Ти си оная благословенна земя, която цъфти, която е пълна снежности, със сияния и величие, следователно – ти си ме научила да обичам и да плача над всяко едно човешко нещястие – а това е вече много за един човек”.

              Каравелов принадлежи на родината.Той е син на своята земя. В душата му живее хубостта на българското.Сърцето прелива от обич към родния край. Интимната изповедност на чувството озвучава с поетична сила копнежа по родните простори на духа във всеки детайл от картината на родово – българското /”балкани, гори, сипеи,скали…извори”/. Разкрита е синовната обич и човешката болка към съдбата на родината. Каравелов обгръща с ласкав поглед земята, на която се е родил. Това е неговото мило отечество, но от общата картина на българското отделя скъпата за сърцето му родна Копривщица. Тя е неземно красива в носталгичния спомен на твореца с къщите на два ката, които гледат неизменно “към възток”, с гиздавите чардаци и калдъръмените улици. Всичко, припомнено и художествено описано с естетическия вкус на безспорен ценителна българския фолклор, говори за едно искрено родолюбиво чувство, изпълнено с нескрит копнеж породния край. Животът в Копривщица е типична картина на всеобщо българското в нравите и обичаите като народопсихологичен модел на ценностите, характерни за 50-те години на 19 век за вече формираното българско възрожденско общество. Повестта “Българи от старо време” е най-поетичната и същевременно най-българска творба на Любен Каравелов.
              Основен двигател на сюжетното действие в творбата е приятелството между двама от най-изтъкнатите жители на Копривщица – Хаджи Генчо и дядо Либен. Именно те са представители на поколението “българи от старо време”. Твърде различни като индивидуална човешка характеристика са двамата герои на Любен Каравелов. Но от друга страна, макар и въплътили от различен ъгъл типичното за консервативно мислещия българин от средата на деветнадесетото столетие, те са близки в художествено обобщение на нрава български, направено от автора чрез поведението и действията на Хаджи Генчо и дядо Либен, когато влизат в конфликт по между си. Причина за тяхното скарване е любовта между Павлин /син на дядо Либен/ и Лила /дъщеря на Хаджи Генчо/. Двамата влюбени са следващото поколение българи, принадлежащи към по-новите “модерни” времена. Конфликтът между поколенията е очертан чрез принципно различните позиции и отношение на “старите” и “младите” към проблема за любовта. За Хаджи Генчо и дядо Либен интимността на човешките чувства е част от традициите, наследени от миналото. Годежът и венчавката – ритуални следствия от обичта на младите – са обредни действия според “старите българи”, които зависят единствено от волята на безспорните патриархални авторитети в двата рода – Хаджи Генчо и дядо Либен. Те не се интересуват от мнението, чувствата и желанията на двамата виновници за сватосването – Павлин и Лила. Стародавните времена са отнели свободата на емоционалния им избор. Любовта между “младите” е реалният художествен повод Любен Каравелов да разкрие типичното в характера и поведението на двамата “българи от старо време”.  В началото на повестта авторът запознава читателя с Хаджи Генчо: “…такъв един българин, какъвто рядко се ражда и на Еньовден; такъв човек ти не можеш намери ни в Ингелизко. Хаджи Генчо е твърде почтен човек, твърде добър, много умен и разумен, той всичко знае и на всичко е готов да ти отговори, защото е жива душа и пъргаво сърце… Между българите такъв един човек е чисто злато…”

              Иронията на Каравелов е подкупваща с топлото съчувствено извинение към неподплатените претенции на героя за значимо и лично достойнство, в което ясно се откроява смешното и незначителното в изостаналия му консервативен нрав. Хаджи Генчо е българин “от старо време”, макар че самият той се приема за твърде съвременен човек. Затова и поведението му влиза в  смешно противоречие с  личната му, твърде “почтителна” представа за себе си. Каравелов се забавлява от сърце с трагикомичните ситуации, в които попада най-ученият човек в Копривщица –даскалът в килийното училище Хаджи Генчо. Той е постигнал цялото знание според традициите на старото време, което не е твърде придирчиво към интелектуалните стойности на натуралната мъдрост. Хаджи Генчо е дребнаво, самолюбив, изостанал и ограничен. Той е типичен представител на “старото” време – далечен и чужд на духовните кипежи на възрожденската епоха. Каравелов отрича нравствената същност на своя герой и чрез подробното описание на битовата среда, в която особена художествена роля играят предметите. Хаджи Генчо живее в своя малък, духовно ограничен свят, властвайки със своята дребнавост и “велика” ученост. Другият герой на повестта – дядо Либен – е по свой начин колоритен представител на типичното проявление на ограничените духовни представи на българите от “старо” време. С много любов и искрящ  от симпатия безобиден хумор Любен Каравелов представя своя герой: “Дядо Либен през своя живот е видял и голямо щастие, и голямо нещастие, и зло и добро, и сиромашия и богатство, и корави сълзи и извънредна радост...”. Дядо Либен е особено горд със своето юночество. Има подчертана слабост към коне и оръжие. “Даже и старостта не можала да унищожи неговите юнашки навици” – пише Каравелов. Прекланя се пред физическата и нравствена хубост у човека. Красотата е висша ценност за него. Твърде високо той цени духовно свободния, независим човек. Да обичаш за дядо Либен е проява на особен вид духовна щедрост и благородство. Героят уважава искрената любов, пламнала между Павлин и Лила. Радва се на красивата им, почти като в песните, обич. Затова дядо Либен помага на двамата влюбени да се оженят. Организира бягството на Лила от манастира. Искрено развълнуван е от трудностите, които трябва да преодолеят “младите” в името на любовта. Тяхната обич го прави щастлив, защото както казва героят: “Няма, няма  по света по сладко нещо, отколкото да правиш човешко добро”. И все пак дядо Либен, независимо от волния си дух, принадлежи към поколението на българите от “старо време”. Понякога в господарския му нрав се наблюдава грубост, с която не зачита човешкото достойноство на онези, които зависят от неговото благоволение. “Луда глава” на младини, дядо Либен носи усещане за различие от своите съграждани. Те са твърде обикновени и безлични за него, защото не могат да се похвалят с юначни подвизи от миналото си. Патриотизмът на дядо Либен е също според нравствената мяра на “старото време”. Копривщица е неговата родина и той се грижи за нея, милее за нейното бъдеще. Но към всичко извън Копривщица дядо Либен е напълно безразличен. В неговите стародавни представи това е чужда неродна земя. Тя не е негово отечество. Ограничен е духовният хоризонт на Каравеловият герой. Това е типична проява наконсервативното в нрава и начина на мислене на българите от “старо време”.

              Младите – Павлин и Лила – не са ярко индивидуализирани герои. Те са образи типове, съчетали в себе си най-хубавото от българщината като традиция. Лила е умна и много красива, а за Каравелов физическата хубост винаги е в хармония с човешките добродетели. Тя е носителка на народностното.  За автора на повестта той е въплъщение на доброто в традицията, усъвършенствано и доразвито чрез добродетелите на новото време – начетеност, широки познания, собствена позиция, борбеност, способност да разграничи доброто от злото и да се противопостави на последното, дори то да е дълбоко вкоренено в патриархалния бит.

              Магията на Каравеловата повест е в липсата на едностранчивост. Авторът не сома оценява високо нравственото и естетически изящното в народния бит, език, творчество, култура, но счита,  че това са основните качества, които трябва дапритежава младият  българин. От фолклорната традиция и от бита той извлича всичко ценно и неумиращо, за да го предаде на Лила и Павлин. Отрича закостенялото и всичко онова от традицията, което унищожава човешката личност и превръща от създание на духа в “бъчвообразна маса лой”. Любен Каравелов е дълбоко убеден, че новото, но в неговото здраво, животворно начало, трябва да се развива хармонично с доброто от традицията. Възрожденският книжовник защитава старото, но изчиства част от наслоенията му, утвърждава новото, но откъсва непотребното от него. Повестта “Българи от старо време” е химн на красотата, тържеството на етическото и естетическото съвършенство у българина.

 

ПЕТКО КАРАВЕЛОВ - ДЕМОКРАТ И ПРИНЦИПЕН ПРОТИВНИК НА СОЦИАЛИЗМА
(160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГОЛЕМИЯ ДЪРЖАВНИК)
Борислав Гърдев

Представата за Петко Каравелов като политик и държавник е свързана най-вече с неговата ерудираност, честност, с борбения му темперамент при защита на либерално-демократичните начала на Търновската конституция и с умението му да увлича след себе си съмишленици, които (в по-голямата си част) го следват безрезервно, но и някои от тях (по-малко на брой), разочаровани и пренебрегнати, все пак го напускат, попълвайки редиците на поне още три партии в родния ни обществено-политически живот.
Такава е реалната политика у нас, много по-богата и нюансирана от учебникарските тези за водачи, програми и стил на управление. А и Петко Каравелов е самобитно българско явление - независимо от европейското си лустро и московско образование. Това най-добре и проницателно е разбрал П. Р. Славейков в неговите знаменити "Дневни записки от 1887 година" (14 февруари 1887 г.): Каравелов е "егоист - самомнителен." Той "не дава никакво значение на съпартизаните си. Само по-искрените патриоти могат да търпят недостатките му за преимущества и го поддържат. Той гледа на всички с неверие на способностите им. Изобщо като човек Каравелов е честен, той е честен и като държавен мъж, но едва е търпим и от приятелите си".
Истината е, че П. Каравелов е сред създателите на Либералната пратия в Търново (в неговата квартира на 27 юни 1879 г.), но той е в основата и на разделителните процеси, разчленили Народната либерална партия на 25 юли 1884 г. (разривът с Драган Цанков), 1 ноември 1886 г. (оставката му от регентството, стимулирало групата на Стамболов да създаде своя формация на 1 май 1890 г.) и най-накрая, в собствената му Демократическа партия, която след началото на Втория си събор, открит на 19 април 1902 г., преживява мъчително разцепление, станало факт на 17 юни с.г., когато младодемократите (левицата в партията) около Тодор Г. Влайков, Стефан Гидиков, Илия Георгов и Петко Ю. Тодоров формират Радикалната партия.
Съдено е в края на живота си Петко Каравелов да преживее мъчителен правителствен мандат (19 февруари-21 декември 1901 г.) и да се бори дейно с набиращите популярност леви сили както в ДП, така и в парламента. Това не е зацапване на идеализирания образ на изтъкнатия ни държавник, а игнорирана истина, от която паметта му нищо не губи. Каравелов е в правото си да се бори срещу младодемократите, защото те заплашват авторитета му на несменяем лидер, като дръзват да критикуват и механизма за идване на власт у нас, противопоставяйки партоелита на монарха, така както е резонно да очакваме, че именно той ще е и сред най-непримиримите и принципни противници на социализма в България. Не е излишно да се знае, че именно той като управляващ (от 25 април 1901 г.) просветното министерство, уволнява 420 от общо 4528 учители в княжеството под предлог за икономии, за голяма част от които се е знаело, че са социалисти.
Мотивираната си критика срещу марксизма Каравелов демонстрира най-добре на парламентарната трибуна. В 12 ОНС на 2, 6 юли и 26 ноември 1902 г. той влиза в остри словесни спорове с авторитетите Георги Кирков, Янко Сакъзов, Никола Габровски и Димитър Благоев. Каравелов демонстрира убийствено пренебрежение към теорията и практиката на социализма. Той твърди, че Енгелс е "написал по философията една глупава брошура", че "той понятие няма от философията".
Изтъкнатият държавник умело полемизира с Благоев и Сакъзов, напомняйки им, че за тях буржоа е "най-презрителната дума", а всъщност това е "сектантство и омраза". Той дори презрително нарича Благоев "нов папа" и "софта", напомняйки находчиво и изобличително, че "хора като Херберт Спенсер и Джон Стюарт Мил, които са живяли в една или две стаи, че те били буржоа, а някой си Енгелс, който от печалби на борсата получава един и половина милиона лева, бил идеален социалист".
В дебата си с Янко Сакъзов Петко Каравелов призовава истинските социалисти "да направят хората по-добри, малко повече алтруисти и по-малко егоисти: Трябва да се развива в тях симпатия към ближните, а не вражда и кастови интереси". Той дебело очертава и разграничителната линия от социалистите, които "проповядват насилие и кастова вражда". В отличие от Георги Кирков П. Каравелов "не желае да помага на революция". Неговото верую е друго - "ще помагам на една еволюция, на едно постепенно поправяне на работите: Аз не вярвам на революции. Аз вярвам на постепенното подобряване на законодателството и хората", тъй като "се стремя не към ония работи, които са вероятни, а които са възможни практически".
В този аспект е важно да се посочи и какъв е заветът на Каравелов. При последната му изява като парламентарен трибун на 26 ноември 1902 г. в отговор на изказване на Георги Кирков, той заявява категорично и недвусмислено: "Каквито и революции да искат да правят (социалистите - б.м.), аз, ако бъда на власт, ще ги задавя със сила, ама войска било, милиция или друго може да бъде, се ще го употребя - като сила против насилие".
В интерес на истината това завещание се следва стриктно от наследниците и учениците на Петко Каравелов. Доказателствата ще открием при потушаването на войнишкия метеж на 29 и 30 септември 1918 г. от правителството на Александър Малинов, при омиротворяването на страната от кабинета на Цанков след т.н. Септемврийско въстание, в който Рашко Маджаров е правосъден (29 януари-3 ноември 1924 г.) и транспортен (3 ноември 1924-4 януари 1926 г.) министър и особено при "коравата" демокрация на Никола Мушанов (12 октомври 1932-19 май 1934 г.), насочена срещу платените агенти на Коминтерна в България.

Копривщица град-музей

Копривщица град-музей

Копривщица град-музей

Копривщица град-музей

Копривщица град-музей

Копривщица град-музей

Копривщица град-музей

Копривщица град-музей

Копривщица град-музей